Когато е тъжно, че никога не е късно да станеш за резил

Коментар на редактора

Религиозни разяснения на турски - да, провокация е!

Нова тричасова програма на турски език по новото Радио „Кърджали” предизвика бурна реакция от страна на ВМРО. А вчера (18 а...

Прочети повече

Ужасно тъжно е, когато гледам как спортните ни икони от все още сравнително близкото ни минало превръщат в реалност приказката никога не е късно да станеш за резил. Защото те са носили радост на милиони българи, изкарвали са сълзи от очите ни при всеки успех – няма българин, който да не е целувал телевизора така, както не е целувал жена си, когато Лече наниза знаменития си гол във вратата на Бодо Илгнер през 1994 година. Аз лично прескочих парапета на терасата от радост – само на втория етаж бях тогава.

Дадох си авторитета на „една партия”, която сега управлява, като очаквах това да се върне в помощ за града, но не се получи, загубих и много в личен план, заяви Лечков. А сега, Лече, какво правиш пак? Колко авторитет остана, че си го даваш точно на Бареков? Километри страници мога да напиша какви ги плещеше и продължава да плещи напоследък този нереализиран български премиер, но ще се задоволя само със следното – припомняне на обещанията му преди последните избори, ето в ТОЗИ ЛИНК! При всичките оправдания, които може да изкопае г-н Бареков как Христо Ковачки му откраднал до един депутатите и сигурно няма кой, все пак да попитам – дали обещанието за намаляване на партийните субсидии с 90% поне така, от кумова срама, не можеше да пробва да го внесе някое останало му депутатче като законопроект? Колкото да покаже, че все пак поне една-едничка негова приказка и обещание е тръгнало да се превръща в действие, а не в милиардната опашата лъжа ...

Който е решил да влиза в политиката трябва да знае, че на първо място трябва да ти стиска, каза при представянето на Лечков Жената до, пред, под или зад Бареков, обърквам се вече. И на мен ми стиска – едно такова тягостно чувство ми е стиснало гърлото и сърцето. Защото още ми е пред очите полета на Лече над Томас Хеслер и още ми трепва там, вътре, под лъжичката ...